Миналата година музикалната критика нарече певицата Габриела Георгиева „белкантовата примадона на Софийската опера“. Това признание дойде малко след блестящото й изпълнение на централната роля в „Норма“ от Белини – една опера, която дори големи театри по света не поставят с десетилетия, защото трудно се намират певци, които да отговарят на изискванията.

Габриела е изпяла почти всички тежки централни роли от сопрановия репертоар, но истината е, че дълго е отлагала да влезе в кожата на друидската жрица. Защото най-вече има чувство за отговорност и не иска да подходи към тази роля, без да е сигурна, че ще може да я изпълни на ниво.

Всяка втора певица днес обича да пее най-известната ария от „Норма“ - „Каста дива“, поне на концерт. Както признава самата Габриела, често съпругът й я е молил да му я изпее, дето се казва – за негово собствено удоволствие. „И аз му отказвах. Според мен тази ария или трябва да се изпее както трябва, или въобще да не се пее“, казва Георгиева.

Има всички основания да се нарече ученичка на Гена Димитрова, с която е работила доста време по изграждане на различни роли и за която пази скъпи спомени. Всъщност при Гена Димитрова, а малко преди това и с помощта на тенора Калуди Калудов, Габриела обръща „с хастара навън“ всичко, което е учила дотогава. Защото тя е завършила консерваторията като мецосопран и като такъв глас специализира в академията за изкуство и култура „Борис Христов“ в Рим. Но на практика се оказва сопран, който е способен да изпее и най-тежките, драматични роли от оперния репертоар.

Пяла е в оперите на Берн и Цюрих, в Рим, във Виенската Щатсопер, Барселона, Мадрид, Бордо, Париж, различни германски театри, в Мексико, често гостува на сцените в Загреб, Братислава, Букурещ, Сплит и Риека. Преди около две години пътят й се пресича с този на мегазвездата Анна Нетребко в нюйоркската „Метрополитън опера“. Избрана е да й бъде дубльор за партията на Макбет от едноименната опера на Верди. Макар че не достига до сцената, разучава там цялата роля с първия състав.

Усилията, които трябва да положи един певец, за да постигне въможно най-върховата форма в този жанр, са изключително големи. И се полагат през време на цялата кариера, нищо че няма музикант, който да не се е занимавал с изкуство още от детските си години.

Затова разговорът с Габриела тръгва от това дали понякога не се е усъмнявала, че няма смисъл от всички тези усилия и че битието на една примадона в днешно време е твърде далеч от масово разпространените представи.

“Човекът, който е тръгнал да се занимава с изкуство, рядко си задава подобни въпроси – дали ще спечели нещо, какъв е смисълът, има ли възвръщаемост? В крайна сметка, този талант, който ти е даден, не е даден така, случайно“, отговаря тя.
И разказва нещо интересно за себе си. Когато е малка, въпреки че е свирила на пиано и е пяла в хорове, повече се е увличала от народните танци. Но на 19-годишна възраст се появили проблеми с коленете й и трябвало да се откаже.

„Наскоро се замислих, че тогава бях много по-слаба, а сега въпреки килограмите ги нямам тези проблеми с коленете. Значи просто съдбата е решила в онзи момент, когато трябваше да избера с какво да се занимавам, да не се отдам на танците, а да се посветя на пеенето. Тоест, няма нищо случайно“, разсъждава Габриела Георгиева.

И споделя, че изкуството е един вид обсебване, способно е така да те всмуче в себе си, че нямаш изобщо повод или време да поспреш и да разсъждаваш трябва ли или не трябва.

Към сравнително късното узряване за желанието да се занимава с оперно пеене може да се прибави и известен период на лутане. Завършила е техникум по химия и доста се чудила дали и какво да следва. Тъй като баща й все натяквал да започне работа ако не иска да учи, се принудила да заработи като шивачка в Музикалния театър. Там, освен досега с изкуството, се среща и с легендарната вокална педагожка Милка Ганева, която я насочва да се запише като извънредна ученичка в Музикалното училище. После кандидатства и я приемат в Държавната музикална академия.

Размити граници

В днешно време по световните оперни театри се въртят едни и същи певци. Кога по-добре, кога по-зле, се справят с ролите си. Но много рядко се случва някой да направи събитие от изявата си.

Към това трябва да прибавим и една тенденция, случваща се от поне десетилетие пред очите ни – сякаш няма голямо значение кой певец какъв глас има, разликите са доста размити. Наскоро Пласидо Доминго изпя с упех в „Метрополитън опера“ партията на Набуко, която е писана за баритон, а една Анна Нетребко се изяви в „Макбет“.

В това отношение Габриела се сеща за първата си среща с Гена Димитрова и първите думи, които е разменила с нея. Отишла при голямата певица през 2000 година и й казала, че е завършила консерваторията като мецосопран, но има съмнения. „Няма да забравя как ме погледна и изрече: Слушай какво – няма сопран, няма мецосопран. Или можеш да пееш, или не можеш“, отсякла тя.

И ето че днес наистина като че ли няма голямо значение какъв точно глас си. Разбира се, при женските роли има такива, които са подходящи за лирични гласове, има и роли за най-високите сопранови гласове, има и много драматични роли. Но една и съща певица, особено в различно време от кариерата си, може с относителен успех да се справи с всичко, писано за женски глас. Защото и самият глас с течение на времето може да се промени.

И много други неща, които е чувала Гена да казва на учениците си, Габриела започва да схваща едва днес. Наскоро се сетила как голямата певица казвала в последните си години „Ако днес трябваше да започна кариера, нямаше да мога да се справя“.

Причината е, че властта на диригентите в днешно време е доста отслабена в сравнение с властта на режисьорите. Сякаш по световните сцени има едно общо задоволително средно равнище в музикално отношение и оттук нататък дали ще бъдеш избран за дадена роля зависи повече от актьорските ти качества.

„Истината е, че ако на кастинг застанат една до друга две певици – едната с голям и красив глас, но неотговаряща на визуалните представи на режисьора, а другата с по-малко певчески качества, но покриваща представите му, вероятността да предпочетат втората е много по-голяма“, казва Габриела.

Но въпреки това оперен режисьор е причината тя да посегне към ролята на Норма, която дълго време избягвала. Става въпрос за световноизвестния Уго де Ана, който направи вече две постановки в Софийска опера и балет - „Аида“ и „Норма“. Работата с родения в Аржентина режисьор е истинско щастие за Габриела, защото той е отворен да направи така нещата с всеки изпълнител, че да не го притиска, а да извади най-доброто, което той може да даде. За него се знае, че прави отделен мизансцен за една и съща роля за всяка певица, която ще пее в спектакъла, стремейки се да се съобрази с нейната външност, без да натрапва някакви общи щампи. „Затова и неговите постановки се познават лесно, има нещо много естетско в тях“, казва певицата.

Необходимите фигури

Другата фигура, без която съвременният оперен, пък и не само оперен, певец не може да направи и една успешна крачка, е импресариото.

Причината е, че по света има доста певци, които могат да пеят добре. Редичката на онези, които могат да се изявяват в театри като „Метрополитен опера“ в Ню Йорк или в „Ковънт гардън“ в Лондон, е доста дълга. Но освен да имаш късмета някой да те забележи и да те покани там, трябва да имаш и железен импресарио.

Иначе тези театри са като друг свят. Габриела си спомня, че в „Метрополитън“ са я гледали под лупа и са я слушали да им пее цялата партия на Макбет. „Влизаш в залата, а там двама пианисти, суфльор, диригент, и още двама вокални треньори, които са отворили клавира и отбелязват с жълти лепящи листчета къде си сгрешил. Тук не каза двойната съгласна, тук сбърка еди-какво си. Стресът е огромен, но пък е страшна школа“, разказва певицата.

По принцип професията на певеца не е от най-лесните и трябва много воля, упоритост и кураж, за да се справиш с предизвикателствата. На Габриела й се е случвало да й се обадят примерно във вторник през деня, за да пее в четвъртък вечерта в спектакъл в друга държава. Естествено, няма никакво време за репетиции. „Обясниха ми надве-натри в коя сцена откъде влизаш и откъде излизаш и половин час преди началото на спектакъла дойде диригентът, за да обменим информация кое как ще изпея“, спомня си Габриела. В такива случаи един артист може да направи два типа грешки: да откажеш да се притечеш на помощ на театъра, означава, че повече никога няма да те поканят отново. Но пък може да направиш такъв фал на сцената, че също да не си помислят втори път да те поканят.

Габриела разказва, че само веднъж й се е случило да се почувства наистина зле от порядките. Случило се се в Западна Европа, в театър, чието име не иска да споменава. „Правим първа репетиция на сцена. Но никой не беше счел за нужно да каже на тенора, изпълнител на главната роля, че на едно място сцената пропада. И той падна в дупката от 3 метра височина и спука прешлен. Но дори не спряха репетицията – само изчакаха да дойде линейка и полицията да направи протокол. И наредиха на дубльора да се включи в репетицията. Тогава се почувствах много зле – все едно ние певците сме някакво пушечно месо или опаковка сирене“, признава Габриела.

Амплоа

Въпреки всеобщата тенденция всеки да пее всичко, Габриела Георгиева твърдо се придържа към по-традиционни правила в професията – да посяга само към роли, които е сигурна, че й лежат добре.

Разказва, че има две роли, които дълго време са били табу за нея – Норма и Мадам Бътерфлай. „За Бътерфлай и сега съм категорична – не мога да си се представя като една 15-годишна японка да ходя по сцената, да пърхам с мигли и да вея ветрило. Абсурдно е. По тази причина не искам дори да пея на концерт арии от тази опера“, казва тя. А всъщност Пучини наред с Верди е репертоарът, към който е привързана.

Напоследък оценява високо и съвременната музика. В момента се подготвя за изпълнението на ораторията на Боян Икономов „Васил Левски“, писана през 1972 година. Въпреки че българската публика е доста консервативна и съвременна музика у нас звучи рядко, Габриела твърди, че когато е стойностна, тя също има какво да даде и на певеца, и на публиката. Дори само заради простия факт, че класиката понякога омръзва. Разбира се, това не важи за всяка съвременна творба.

Мечтае за ролята на Макбет в едноименната опера на Верди. „Този образ ми е интересен. Лейди Макбет е една много жестока, кръвожадна жена, жадна за власт. Аз обичам да изпълнявам ролите на зли жени. В живота не мога да си позволя да се държа по този начин“, казва Габриела.

Освен ангажиментите си на сцената Габриела от доста време се занимава и с преподавателска работа. Започнала е още през 1999 година, когато проф. Свилен Райчев я кани за свой асистент първо в Нов български университет, а след това и в Държавната музикална академия „Панчо Владигеров“. На практика Георгиева започва да преподава още по времето когато самата тя е била ученичка на Гена Димитрова и се е пренастройвала от мецосопрановия репертоар към сопрановия. Или става така, че още докато тя самата се обучава, учи и другите.

„Стана точно така, както казват някои колеги – ако искаш да научиш добре нещо, почни да го преподаваш“, признава Габриела. Преподавателската работа всъщност й помага много. И не само защото може да демонстрира много техники на учениците си. А и защото вглеждането в техните грешки я е научило как дори чисто инстинктивно да се научи да ги избягва.