Не искам сам да променям другите и света, но предпочитам да съм сред достатъчно мъдрите да прозрат кое е най-доброто, което може да се направи, и как да се направи. И най-важното: да съм сред тези, които го правят.

Арх. Пламен Пламенов Мирянов е управител на АРТЕКС-ПРОЕКТ и член на УС на АРТЕКС ИНЖЕНЕРИНГ. Роден през 1989 г. в София, завършил е 9 ФЕГ „Алфонс дьо Ламартин“ и архитектура в УАСГ. Той е управител на АРТЕКС-ПРОЕКТ и член на УС на АРТЕКС ИНЖЕНЕРИНГ. През 2016 г. инициира и създава фондацията „Нашият дом е България“, която популяризира историческото и културното наследство на страната ни с оригинални документални филми, концерти и спектакли. Двукратен носител на отличието „Достоен българин“ на в. „24 часа“ и БНТ (2016 г. и 2021 г.). Сградите „Летера“ и „Диамант“, чиято визия е създал, получават приза „Сграда на годината“ (2016 и 2018 г.). А на строящия се „Златен век“ арх. Мирянов гледа като пресечна точка на своите професионални и обществени ангажименти, доколкото високата сграда съчетава родолюбиво и оптимистично послание, архитектурен размах и, разбира се, безупречното качество на АРТЕКС.

Интервюто е част от специалното издание на „24 часа“ и TREND „Мъжете с решения“, част от поредицата за успели личности с визионерски нюх. Новият брой е посветен на онези мъже, които взимат важни и трудни решения всеки ден, на лидерите, които утре ще сочат посоката в бизнеса, технологиите, ценностите и стремежите на съвременния човек. „Мъжете с решения“ е издание за търсещите и за смелите, за хората с вроден усет към промените и със здрав гръб за отговорността на растежа.

- Защо и как избрахте точно в тази сфера да правите кариера? Кога разбрахте, че това е правилната посока

- Не помня да е имало някакъв драматичен, тържествен момент, в който да съм избрал архитектурата. Аз израснах в среда, в която всичко беше архитектура, а в нея има всичко: изкуство, наука, разум, страст, дисциплина, талант, визионерство, обществена отговорност. Архитектът е преди всичко буден гражданин, който трябва да вгради философията на пълноценния живот в това, което създава: дома, обществената сграда и града като цяло. Архитектурата може да подхранва и най-голямата любознателност и да изпълва графика и на най-активния, амбициозния и мултифункционалния човек. Така че за мен пътят към УАСГ беше кратък и най-естествен. И все пак върху мен даде отражение и пиететът към словото, идващ най-вече от майка ми. Поезията, публичната реч, театърът, артистизмът въобще. По тази причина и пътят към НАТФИЗ, където учих публична реч, също се оказа логичен. Много ми харесва, въодушевява ме даже, когато звучащото слово въздейства на много хора и това преживяване ги свързва и обединява. Мисля, че в нашето съвремие се усеща недостиг и на живото общуване и на ритуалите с тяхната тържественост и символика. А човекът във всички епохи е имал потребност от моменти на възвисяваща сериозност, на патос; на своеобразно колективно пречистване и същевременно – приобщаване към нещо добро и възвишено. Ние от фондация „Нашият дом е България“ вярваме, че в дигиталната ера, в която всичко изглежда по-удобно, полесно, по-евтино дори, когато е онлайн, си струва да влагаме сили и средства в събития на живо, във възкресяване на историческата памет със средствата на сценичните изкуства. Засега съчетавам тези две сфери на дейност – архитектурата и работата във фондация „Нашият дом е България“; този двоен стимул ми е нужен. Не знам дали може някак окончателно да се прецени коя посока е правилната. Приел съм, че е важно да има посоки, да се върви по тях, да се действа.

- Има ли стъпки, които се диктуват от вашата конкуренция? А обратното наблюдавали ли сте?

- Ако стъпките на една компания се диктуват от нейните конкуренти, тя сякаш им е подарила контролния пакет акции. Има обаче дух на времето, има световни тенденции, отразяващи глобални приоритети, и те са далеч повлиятелни фактори във вземането на решения от ходовете на конкуренцията. Климатичните промени, устойчивото развитие, здравословният начин на живот на човека при опазване на природните ресурси – не можем да се престорим, че тези думи са модни клишета, някакъв временен медиен шум. Има глобални проблеми, които не могат да се решат без средствата на архитектурата и строителството. Ето например градското население в световен мащаб се увеличава интензивно. Градът трябва да уплътни тъканта си, за да подслони всичките тези хора, при това предлагайки им привлекателно място за живеене на разумна цена. Естественият, разумният, екологичният отговор е високото строителство. Ще се изразходват много по-малко ресурси от много повече хора (щастливи да живеят в сърцето на големия град хора), отколкото ако градът се разширява и разширява с уж безобидни пет-шестетажни сгради, които обаче изискват колосални средства за съответното разширяване на инфраструктурата. Когато се ориентира към луксозното високо строителство, АРТЕКС се синхронизира с актуалните световни тенденции в сградостроителството и градското планиране. АРТЕКС доказа, че може да строи нависоко, на световно равнище и в крайна сметка – икономично за града, но външните препятствия пред компанията, за съжаление, напомнят колко по-лесно, по-спокойничко е да се строи постарому. Въпреки всичко не губя надежда, че у нас мисленето за града и актуалните му потребности ще прекрачи окончателно в XXI век.

- Как се променя бизнесът ви днес – след пандемия, по време на война и сериозна инфлация? Как ще решите накъде да поемете – по интуиция, с помощта на екипа си или имате други методи?

- Спомням си за друга голяма криза – тази около 2008 г., когато бях начинаещ студент. Тогава АРТЕКС не съкрати разходите си, не замени суровини, материали и технологии с по-евтини алтернативи, макар че би било обяснимо. Напротив, идеята тогава беше да не се пести нищо и да се увеличи грижата за качеството. Над всичко – желанието да се докаже именно в едно критично време кои са достойните на пазара. След като имам такъв пример, не мога да си мисля за какъвто и да е план за бъдещето, който да няма за основа опазването и повишаването на класата АРТЕКС. Днес в България просто не можем, не трябва да си позволяваме да строим по стандарти, по-ниски от световните. Струва ми се, че е нужно да променим начина, по който говорим за страната си и за своята работа. Бихме могли да обърнем повече внимание на нашия несъмнен потенциал да правим нещата както трябва и по-малко да говорим какво ни пречи точно сега да направим най-доброто. Да, времето е сложно, но кога пък е било безпроблемно? Въпросът не е само да се намери някакво решение на актуалните проблеми. Тях винаги ще ги има. Въпросът е дали във всякаква ситуация помним визията си за бъдещето: какво го искаме и какво правим всеки ден, за да го стигнем. Няма закога да отлагаме да живеем с размах, с въображение, с дързост дори. Що се отнася до втората част на въпроса – как да намерим вярната посока – едва ли има универсален отговор. Би било чудесно, ако човек се ражда с безпогрешна интуиция, но аз поне съм забелязал, че тя се появява, след като е свършена много работа. Помага предишният опит, подготовката на екипа, пък и вдъхновението, а то има много източници.

- Каква е ролята на екипа ви във взимането на решения? Умеете ли да се вслушвате и доверявате

- Учили са ме да бъда диалогичен и се надявам да съм усвоил тези уроци. Една от чертите на добрата екипна работа е умението на всеки да се вслушва във всички, но същевременно да поема лична отговорност и за своята част, и за общия резултат. Разбира се, че имам доверие, никой не може да направи всичко сам.

- Как решавате, че някой е ваш приятел? Само емоциите ли диктуват тези процеси?

- Харесва ми идеята за приятелството като за активност, действие, съмишленичество, съидейничество. Все думи с представката „съ“ ми идват наум. Направи ми впечатление, че на английски, когато хората се уговарят да се видят, често се казва нещо от рода на „Хайде да направим нещо заедно“, а като че ли у нас въпросът е повече „Къде ще седнем, къде да пием кафе или бира“. Да, приятно е, но ми изглежда някак старомодно, ако главно за това се срещаме. Освен спорта, който много ме свързва с моите приятели, обичам и пряката работа с хора във връзка с инициативите на „Нашият дом е България“. Именно в реализирането им установяваме колко общи са ценностите ни с мнозина, които участват в тях. Така че, за да отговоря на въпроса, бих казал, че сприятеляването го усещам първо в действието, в общите усилия, за да се направи нещо смислено. Струва ми се, че и във връзките между хората, в моделите на общуване има тенденции. Днес много по-често виждаме мрежи от приятели, групи от съмишленици, които се събират да осъществят идея или пък да окажат помощ на нуждаещи се. Младите поколения стават все поангажирани с това, което става у нас и по света.

- Колко често се събуждате с чувството, че всичко зависи от вас?

- Ако си мисля, че всичко зависи от мен, значи още не съм се събудил. Нито здравият разум, нито вярата в Бога, а аз съм вярващ, позволява на един човек да види себе си в такава грандиозна роля. Ставам най-нормално с мисълта колко работа трябва да се свърши. От друга страна, ще живеем в хубав свят, ако всеки се събужда с увереността, че много, ама наистина много зависи от това, какво ще направи този ден: и за самия него, и за света около него. В крайна сметка щастието ни зависи не само от големите дела, но и от всичко, което се случва. Изпитвам огромно уважение към всеки, който влага такова внимание и себевзискателност в работата си, сякаш тя е най-значимата, най-отговорната в света.

- Как преодолявате кризите вътре в себе си?

- „Криза“ е много силна дума и не знам дали с нея мога да опиша състоянието си, когато работата ни е възпрепятствана, нещо не се получава или съм разочарован. Такива неща са нормални, макар и неприятни. Възприемам ги като работен момент и най-вече като време за действие, за бързо вземане на решения. Криза би била, ако се чувствам абсолютно неспособен да реагирам, да продължа работата си и например да обявя, че имам нужда да се усамотя за седмици. Поне мен не ме влече самоанализът в такива моменти, не ми се иска и да се отдавам на каквито и да са форми на самосъжаление. Вярата в Бог ми помага да приема това като изпитание, като естествена част от живеенето и ме подтиква да действам. Надявам се, че ме каляват и екстремните спортове. Планината е великият оздравител и на тялото, и на духа.

- Кой е най-силният ви страх и как се борите с него

- Предполагам, че имам обичайните за всички хора страхове, и както е обичайно, стремя се да не им отделям повече внимание, отколкото е разумно. Иначе, вероятно също популярен страх, боя се, най-общо казано, от неуспешната комуникация: смисълът на това, което правя, да не стигне до хората. Да има разминаване между идеята и въздействието ѝ.

- Как вашите родители ви научиха да взимате решения?

- Със своя пример, как иначе? В архитектурата и строителството вземането на решения е почти като дишането – без прекъсване. Наблюдавал съм го цял живот – прецизно, но бързо анализиране на всички обстоятелства, избор и най-важното – поемане на лична отговорност за него. Като се има предвид, че една сграда не е едно нещо, а стотици големи и малки неща, но за качеството ѝ се съди по всяко от тях, ясно е, че всяко решение е като брънка от цяла верига.

- Живеем в променящи се времена. В какво/кого намирате опора, за да вземете решенията, които се налага да се вземат за утрешния ден?

- Според мен въпросът не е каква да ни е опората, как да се доберем до нея, а как да бъдем от прогресивните сили в променящите се времена. Ако сме сигурни, че сме от „добрите“, както казват децата, проблемът с моралната опора е решен. Остава само да работим за полезната промяна, да отстояваме позицията си. Вече в самата работа или борба ни трябва опората на съмишлениците. Много вярвам в силата на общата кауза.

- Успехът днес различен ли ще е утре? Кое видоизменя дефинициите?

- Според мен успехът има значение само ако е принос към две неща: стабилност и перспектива. Даденото постижение дава ли на компанията или пък конкретната кампания сигурност, устойчивост? Усилва ли доверието към нея, привлича ли клиенти, почитатели, съмишленици? От друга страна, предлага ли нещо ново, популяризира ли идея, чертае ли път напред и за нашия екип и за сферата, в която работим, и за обществото изобщо? Впрочем да, мисля, че дефиницията на успеха днес е променена. Той не се приема за истински, за стойностен, ако е ценен само за този, който го е постигнал. Има очакване за неговата обществена полезност. И най-суетните победители, най-големите ексцентрици днес винаги изтъкват какво дава на другите тяхното постижение. В основата на успеха днес не е адреналинът, не е суетата как ще натриеш носа на всички, а мисълта за благотворния за всички резултат. АРТЕКС се превърна в бранд на доверието именно защото съчетава стабилността, перспективността и обществената отговорност. А ако някакъв успех не съчетава тези толкова съществени неща, тогава всякакви купи и грамоти ще бъдат само лъскав елемент от интериора.

- Какво искате да знаем за мъжете от вашето поколение? Какво харесвате в тях и какво бихте коригирали? Имат ли жените „вина“ за някои от недостатъците?

- Сигурно като всички поколения преди нас и ние си мислим, че се различаваме много от предишното. От сигурен източник обаче съм чувал (бабите ни), че днешните мъже участват много повече в грижата за децата от всички предишни поколения. И през ум не ми минава да прехвърлям вината за нашите недостатъци на жените и никого не съветвам да го прави. Е, малко ми се иска жените да усетят, че израза „истински мъж“ ние, мъжете, го възприемаме като поносима, но постоянна форма на някакъв натиск. Като го чуя в какъвто и да е контекст, се замислям в момента кой се търси: Ironman, мистър Бонд, рицар с трийсет килограма доспехи или някой принц, за да няма изненади. Шегувам се, но не изцяло. Вярно е, че ние си се чувстваме изцяло истински, но проблемът е, че дефиницията на жените за истински мъж е мнооого дълга и май не допуска възможността за вземане на малки почивки от това съвършенство.

- Ако загубите всичко, което сте постигнали, с какво ще се заемете? А страх ли ви е от това?

- Ако имаме своето здраве, разум и близки хора, няма как да сме загубили всичко. Освен това всяко постижение е развило нас самите откъм знания, способности, адаптивност. Нямам предварителен отговор с какво бих се занимавал, просто ще се наложи да го намеря бързо. Нали сме в ерата на предизвикателствата – сериозни или несериозни, – необходимо е всички да сме готови на всичко. Заради вашия въпрос обаче си помислих, че при всеки следващ проект например ние всъщност започваме отначало, не разчитаме на предишните постижения. Кой конкурентоспособен професионалист може да си позволи да се отпусне на старите си лаври? Репутацията за качеството на АРТЕКС се защитава от всяка сграда, няма проекти, в които екипът да си „почине“ от високите стандарти.

- С какво ще сте променили професията, колегите си и може би света, когато излезете в пенсия? И чакате ли с нетърпение този момент, или напротив?

- Пенсионната възраст не е каквото е била. Ако съдя по някои от познатите ми по-възрастни хора, това е времето, в което откриват и нови интереси, и нови форми да бъдат полезни. А на други никой не им е казал, че са се пенсионирали, така че продължават с предишната си енергия. И двата варианта за далечното бъдеще изглеждат приемливи, но ще излъжа, ако кажа, че мисля за това време. Дотогава, дори да можех, не бих искал сам да променям другите и света. Предпочитам да бъда сред достатъчно мъдрите да прозрат кое е най-доброто, което може да се направи и как да се направи. И най-важното: да съм сред тези, които го правят.

Арх. Пламен Пламенов Мирянов е идеолог на мащабните спектакли „Пазителите“, „С нами Бог“, „Моя древна земя“ и „Химн на любовта“, които се проведоха през август и септември тази година. За първи път в България Белоградчишките скали станаха декор на поредица християнски патриотични спектакли благодарение на фондация „нашият дом е България“, която пресъздаде паметни моменти от 13-вековната история на България и историята на Църквата Христова чрез музика, слово и танц.

Може да намерите „Мъжете с решения“ на местата за продажба на списания в цялата страна.