Димитър Дринов е кинокритик, киноманиак, основател на киносайта Operationkino. Стартира сайта заедно със свой приятел преди седем години, два дни след като закриват списание “Екран“, в което е работил дълги години.

„Оттогава не сме имали ден без новина на сайта – няма значение дали сме били болни, уморени, на път. Дори в деня на сватбата ми имахме новина“, разказва Митко.
В началото разчитат на помощта на приятели – известни блогъри гостуват с текстове и разгласяват съществуването на сайта. Постепенно привличат още и още хора. Сайтът не е комерсиален и не печели от реклама, затова всеки, който пише за Operationkino, го прави само заради удоволствието от общата страст – киното.

„Създадохме си общност от толкова готини хора – някои от тях са от киносредите, други – не“, разказва Дринов. За седем години Operationkino се превърна в най-сериозния и професионален сайт за кино в България с качествена информация и реални ревюта на филми и сериали. Да, реални ревюта, а не копи-пейст на прессъобщенията, които фирмите-разпространители разпращат до всички медии. Ако искате да прочетете безпристрастното мнение на специалисти в областта на киното за някое заглавие, Operationkino е мястото. Разбира се, доколкото безпристрастно може да бъде едно субективно мнение.

Митко Дринов е категоричен, че в неговата медия липсва всякаква цензура. Мненията на авторите се публикуват без редакция и често между самите тях възникват спорове и конфликти. „Редовно се храним в коментарите“, смее се Митко.
С риск да чуя сериозно „нахранване“, отварям темата за съвременното българско кино. Дали има светлина в тунела напоследък? Дринов прави уговорката, че ще бъде дипломатичен по отношение на нашето кино. „Изхождам от позицията, че никой не си казва: „Чакай сега да направя един тъп филм“... Стараят се, искат да разкажат история... Просто не могат.“

Според Дринов проблемите са няколко. От една страна твърде много от филмите ни носят болестта на българското кино, както той я нарича, „да третират зрителите като малоумни“. От друга, немалка част от творците не се интересуват от мнението на „масовката“. Нещо повече – за тях „масовка“ и „комерс“ са мръсни думи. Това обичайно са претендентите, че „правят изкуство“ - опасна порода кинаджии, за които дори „масовката“ да не разбере величествената им идея, е важно, че ще има двама зрители плюс няколко роднини, които ще ги потупат по гърба. „Добре, имай си голямата идея, но я разкажи с мисълта да достигне до възможно най-много хора, за да разберат тези хора твоята гледна точка.“

Патриотичната тема като че ли се опитва да пробие (и) на големия екран, но дали е успешен този пробив? „Национализмът! Тази ни болка някой трябва да я изреже! - категоричен е Дринов. Националистите са най-тъпите хора на света, те са по-тъпи от расистите. На мен лично „Воевода“ не ми хареса. Ако се бяха постарали да развият малко образите, можеше да се получи нещо. Обаче пак видяхме поредния тъп женски образ“.
Но това според него е и проблем на световното кино – тестът на Бечдел, който определя доколко реален е един женски образ, може да бъде покрит от скандално малко героини в световен мащаб. „Повечето са такива – малоумни женски образи. Или на домакинята, или на ревлата. Все едно не са истински. Имам чувството, че героинята във „Воевода“ също е такава. Разбирам, че са гонили автентичност, но според мен трябваше да вкарат и художествена измислица. Ако някой беше разработил образите, ако беше измислил допълнителни сценки, за да може накрая да ни е мъчно, щеше да стане приличен филм“, казва Митко.

Трендове

Ако трябва да изведем тренд, той е в необходимостта да се откажем от всякакви трендове. Само така според Митко Дринов ще отлепим от дупката, в която е седмото изкуство у нас. Естествено е преходът, в който все още се лутаме, да намира отзвук и в киното, както американците ще продължат да правят филми за войната във Виетнам. Но според него нямаме успех до този момент с такъв филм. „Мисля, че и в световното кино се случва така, че минава време, преди да започнат да излизат силни неща около дадено събитие. Това е време за осмисляне на проблема и то се скъсява постоянно.“

Митко припомня, че филмите за 11 септември излязоха пет години след трагедията и смята, че ако сега се случи нещо от такъв мащаб, ще е нужна не повече от година, за да го видим на екран. „Вече няма време за осмисляне. А ние изпуснахме момента за такива филми, които да разказват за прехода. Почти всичко, което излезе, беше малоумно. Може би единственият добър опит беше „TILT” - комерсиално, добре направено филмче.“ За Дринов това е един от най-симпатичните, непретенциозни, нефестивални филми, които сме имали през последните години.

И като заговорихме за фестивали, България се представя добре тук-там. Фестивалите обаче приветстват само онези наши филми, които разкриват регионалния мрак - бедността, депресията, отчаянието, безнравствеността, които Западът явно все още асоциира с нашия географски регион. Хора от гилдията признават, че България има шанс за копродукция извън границите ни единствено с идея за такъв филм – за бедни, окаяни хора, за мъртви души, омерзени от миналото и смачкани от прехода, за малцинствени проблеми, престъпност, корупция, с една дума – източноевропейската екзотика.

Финансите

И понеже въпросът винаги опира и до пари, стигаме и до темата за Националния филмов център. „Те имаха безумни решения. Преди няколко години искаха да махнат субсидията за дебютен филм. Как може да лишиш киното от бъдещето му? Трябва да направиш точно обратното – да вкараш два пъти повече средства там. Парите се дават на едни и същи тъпанари, които имат връзки, и се избират едни и същи глупави проекти. Дори не мога да ги проумея, за да ги коментирам,“ приключва темата Димитър.

Ако трябва да обобщим защо хората нямат доверие в българското кино, обяснения не биха ни липсвали: финансирането е крайно недостатъчно и се разпределя по неясни критерии. Фестивалните ни опити са трудносмилаеми за повечето хора. Българинът вече не иска да гледа филми, които да му казват, че живее в най-калната дупка на света, че е разбойник, пройдоха, проституира, краде, изнасилва, мизерства, защото това не е вярно.

На нашите актьори също не им е леко на големия екран. Дали се дължи на недоизпипаните диалози или просто липсва школа за киноактьори и повечето театралничат пред камерата, едва ли някой може да каже. Сценариите също са трудна работа. Практически професионалните сценаристи се броят на пръсти. И няма какво да се лъжем, публиката също определя нивото.

Повече - в книжното тяло