Публичният образ на Цветан Василев, както и естеството и насоките на неговите действия, станали обществено достояние, очертават картината на личност с изразена прагматична насоченост, трезви, но и утилитарно нюансирани житейски разбирания и възгледи.

В личностен аспект изпъкват силната потребност от утвърждаване на

индивидуалността и високото ниво на аспирации и претенции

Наблюдават се също амбивалентност и напрежение във вътрешен план, което се проявява в осезаемата разлика между начините му на поведение и държание в “контролирана” и “неконтролирана” от него среда.

В първия случай, когато интервютата и публичните му изяви са планирани и “редактирани”, виждаме човек със зле прикривана претенция за величие и импозантност, налагащ впечатлението за уникална интелектуална надареност, решителност, предприемачески дух и иновативност, обясняващ успеха си предимно с личните си усилия и качества, а във втория виждаме неубедително, объркано и на моменти свръхтревожно излъчване, граничещо със свенливост, когато му се налага да “защити” тези атрибуции (качества) в недирижирана от него обстановка.

В този смисъл близкото до ума заключение, което се налага, е, че с годините

разминаването на идентичностите му като вътрешно самоусещане и самооценка и външната валидизация на образа му се е задълбочило драматично

Всъщност още в по-ранни негови разсъждения, а и проследявайки бегло кариерното му развитие, откриваме човек, който, въпреки че не е с аристократичен произход, стартира сравнително скромно професионалния си път и упорито през годините изгражда образ на самоосъществил се професионалист, не вярва в свободния дух, индивидуалните способности и предприемачество, при това роден и възпитаван в български град, който е пример за това още от Възраждането - Габрово.

В свое интервю пред местен вестник Василев заявява открито: “Аз съм противник на идеята, че българското общество може да бъде изградено от хора, които решават сами съдбата си - дребни и средни собственици. Това е най-дълбоката заблуда, това е най-голямата утопия.”

Предположението за наличието на по-сериозна вътрешна несъгласуваност и дори антагонизъм между потребностите, самооценката, нагласите и поведението му се засилва, ако се съпоставят например ограниченото му публично присъствие и пестеливост в изявите, което е намек за скромност, и относително високата особено в последните години интензивност на получени призове и награди, което

без съмнение е свидетелство за суета и търсене на признание в обществото

не може да не направи впечатление също, че централата на банката е в сграда, строена от Буров, както и стремглавият устрем за намеса в почти всички сектори на обществения и икономическия живот на страната, които някои не без основание биха нарекли алчност.

Разбира се, по-повърхностната интерпретация би обяснила тези му действия единствено със задкулисие, с външно вмешателство и контрол, но не бива да се изключват и индивидуално-психологичните фактори, свързани както с личните амбиции и стремежи, така и с последствията върху “мащабите” на самооценката и самочувствието на субекта.
Очевидно е, че зад ехидната надменност и праволинейния прагматизъм на олигархичните интереси, които персонифицираха публичния образ на този човек, се “спотайват” и неговите психологични проблеми и социално ориентирани нужди от одобрение, харесване и дори възхвала.

Целия психопортрет и всичко за схемите на източване четете в първи брой на новия в. “Досие"

РОСЕН ЙОРДАНОВ*

*Росен Йорданов е криминален психолог, бивш зам.-директор на Института по психология на МВР