Едва ли има български предприемач, който никога да не се е докосвал до съдебната система. Дали заради търговски спор с контрагент или съдружник, дали заради проблеми с данъчните или с общината, или в опит да спаси фирмата си от кражба – при всички случаи той се сблъсква с Темида поне веднъж в живота си. И установява от горчив личен опит, че тази система работи бавно и съвсем не безотказно.
На всичкото отгоре тя е и доста скъпа. При предяваване на иск ищецът трябва да плати 4% от стойността му и то само на първа инстанция. Повечето дела са триинстанционни, а на всяка следваща съдът прибира по още 2% от претендираната сума. Т.е. справедливостта струва 8%, при това никой не дава гаранция, че делото ще бъде спечелено.

А и да бъде спечелено, често се получава така, че сумата просто не може да се прибере. Мошениците познават поне 1001 начина да избегнат плащане. И предприемачът - ако все още са му останали сили или отдавна не е прежалил парите, трябва да търси съдебен изпълнител. Което струва още пари.

Тези проблеми и особено дългите срокове за решаване на казусите са характерни не само за българската съдебна система. Затова по света отдавна са създадени арбитражи, които решават търговските спорове много по-бързо, по-евтино и по-резултатно.

Арбитражните съдилища дори предхождат държавното правосъдие по време на появяването си.

У нас за дела с голям интерес и особено с чужди контрагенти доскоро масово се прилагаше правилото, че при спор делото се гледа от Парижкия арбитраж. Което никак не е евтино за страните. В България също има арбитражни съдилища, например арбитражът към Българската търговско-промишлена палата. А преди две години бе създаден и Арбитражен съд към Конфедерацията на работодателите и индустриалците в България (КРИБ). Негов председател е Петя Колчева, добре познат в средите на бизнеса юрист с дългогодишен стаж като консултант по големи и сложни бизнес проекти с международно участие.

Правилата за работа на този арбитраж са заимствани от правилата на Парижкия арбитраж. Там например с течение на времето са създадени унифицирани правила за банковите гаранции и уважаващите себе си банки по света приемат да работят по тях. Така че в един съдебен процес и дума не може да става да се тълкува свободно що е то банкова гаранция. Нещо, което в българските съдилища се случва много често по признания на адвокати и консултанти.

В сравнение с Парижкия арбитраж обаче съдът при КРИБ работи по много по-ниски тарифи. Таксата стига до 5% от стойността на иска. Но понеже производството е едноинстанционно, това е максималната сума, която се плаща. Ищецът дължи и еднократна невъзстановима такса от 500 лв.

На сайта на съда има подробна тарифа, от която се вижда, че при иск между 1 млн. и 3 млн. лв. на съда се плащат 19 625 лв. плюс 1,5% за горницата над 1 млн. лв. При суми над 10 млн. лв. се плащат 133 625 лв. плюс 1,1% за сумата над 10 млн. лв. Всички тези такси се намаляват с 2%, когато страните по делото са дали и получили съгласие да изпращат и получават съобщения и документи по делото по електронен път.
За да се отнесе един търговски спор до арбитражния съд на КРИБ, в търговския договор трябва да е упоменат именно този, а не друг арбитражен съд. Има и друга възможност – при писмено арбитражно споразумение, според което страните се съгласяват да възложат на този съд решаване на спорове, които вече са възникнали във връзка с договорно или извъндоговорно правоотношение. На Арбитражния съд при КРИБ може да се възложи всеки имуществен спор освен тези, които имат за предмет вещни права или владение върху недвижим имот, издръжка или права по трудово правоотношение.
Арбитражното споразумение трябва да бъде писмено. То може да бъде арбитражна клауза в друг договор или отделно споразумение. Арбитражното споразумение може да се съдържа в документ, подписан от страните, или в размяна на писма, съобщения по факс, телеграма, имейл или друго средство за съобщения.

При започване на дело всяка от страните идва със свой арбитър и трябва да се избере общ арбитър, който на практика решава казуса. На този етап от процеса в държавното правосъдие се стига до т. нар. „случайно разпределение“ на делата, което беше доста компроментирано от практиката до момента. В арбитражния съд на КРИБ има дежурен арбитър. Ако той заедно с двамата арбитри, посочени от страните, не могат да решат казуса в срок от 7 дни, случаят се поема от следващия дежурен арбитър.

Това правило превръща Арбитражния съд на КРИБ в уникален за България инструмент за решаване на спорове. За сравнение при арбитража на БТПП арбитърът, който решава делото, се посочва от председателя на съда, което може да породи спекулации за някаква форма на зависимост.

Арбитражът при КРИБ е заимствал от Парижкия арбитраж, че когато се напише проект за решение, то отива при дежурна тричленка арбитри. Тя има право на вето, както и да върне решението за преработка. Тричленката може да изиска например да се вземат предвид доказателства, които са били предоставени, но са били пренебрегнати – нещо, което често се случва в държавното правосъдие. Така едно арбитражно решение в КРИБ може да се връща безброй пъти за доразглеждане, докато се поправи. Приема се за окончателно, чак когато се утвърди от дежурната тричленка, а дотогава в неговото изработване може да са участвали голям брой арбитри. Когато има много разногласия, решението се приема за окончателно слеид утвърждаването му от Управителния съвет на Арбитражния съд.

Друга особеност на Арбитражния съд към КРИБ е, че страните по делото могат да определят пряко редица елементи от арбитражното производство. Те могат например да уговорят броя на арбитрите, да уточнят процедурата за образуване на арбитражния състав, а също и процедурата за отвод на член на арбитражния състав. В съгласие помежду си двете страни могат да уговорят процедурата, която арбитражният съд трябва да спазва при водене на делото. Могат да се споразумеят и относно определени правила за допустимите доказателства в арбитража, както и относно начина на връчване на съобщенията в арбитражното производство. В държавното правосъдие в това отношение действат специалните съдебни закони, макар че практиката е показала, че самите съдилища често допускат своеволия, които трудно могат да бъдат оспорени.

Решенията на арбитражния съд са окончателни и не подлежат на обжалване пред държавен съд или друг орган. Благодарение на Нюйоркската конвенция от 1958 г. и Европейската конвенция от 1961 г., арбитражните решения се признават и подлежат на изпълнение на практика в целия свят. Влезлите в сила арбитражни решения не могат да се отменят от съд, освен в силно ограничен брой случаи и то само по исков ред пред Върховния касационен съд.