Колекционерството днес е значимо културно поведение, превърнало се e в израз на престиж, заявка за елитна социална принадлежност, дълбоко личностно самоопределение и особена форма на страст и жажда по устойчивост. То има своите дълбоки основания в човешката същност и неговата история като цяло е част от най-древните времена.

Великите владетели на миналото се увличали в събирането на редки ръкописи, еротични рисунки и книги, странни предмети, скъпоценни камъни, килими, оръжия и най-различни вещи. В колекционирането винаги прозира желанието на човека да заяви и изяви себе си и личността си, да направи свой свят, да преподреди природната случайност със свойствената му воля. Колекционерството препраща към идеята за подреждането, за красотата, която дава човека на света. Събирането предполага някакво разумно начало - критическа систематичност, тематичност, хомогенност, репрезентативност.

Да се колекционират картини е относително нов културен феномен. Неговите корени могат да се намерят в появата и утвърждаването на светската кавалетна живопис от късния нидерлански ренесанс, при който богати търговци поръчват свои портрети на художници, за които позират със скъпи одежди в луксозна обстановка и вещи, разкриващи високия им престиж и социална значимост. Както и модата да се декорират кабинети, приемни, гостни с натюрморти с особено редки, екзотични и скъпи храни и вещи, стъклена, сребърна и златна посуда, ювелирни кутии, бижута, оръжия и чуждоземни причудливи предмети.

В някакъв смисъл художниците са първите носители на съзнанието за художествената значимост на своите колеги и те също са едни от най-значимите ценители колекционери. Чрез тях ценителската страст придобива и смисъл на културно влияние, тенденции и мода. Ценителят и художникът споделят особения статут на естетическата ценност – картината е образ на неповторимостта, на уникалния жизнен опит и поглед, на гениалния устрем на твореца и парадоксално обобщение на духа на времето и неговите идеи. Затова колекционирането има особено място в съвременното общество. Неслучайно редица световни музеи имат в основата си частни сбирки или започват своята институционализация от такива.

Демократизирането и все по-голямата достъпност на заниманието с изкуството с увеличаването на броя на творците през ХІХ и ХХ век води и до зараждането на по-широко разпространено колекциониране на произведения на изкуство и до спонтанното раждане на „пазара на изкуство”. Пазарният принцип се оказва функционално адекватен и приложим за художествените произведения, които се превръщат и в прекрасни икономически инструментариуми за нарастваща, стабилна и сигурна доходоносност. Често пъти тази доходност многократно надвишава редица познати, проверени и изпитани финансови похвати за относително безрискова и висока печалба.

Сигурност и доходност

Според доклада на The World Wealth Report 2010, изготвен от фирмите Capgemini и Merrill Lynch, печалбата на милионерите, инвестирали в изкуство, както винаги, е висока. Според анализаторката Илеана ван дер Линд, ръководителка на изследователски проект, посветен на ситуацията и модите в пазара на изкуство, се оказва, че произведенията на изкуството са се превърнали в най-популярния, сигурен и динамичен сегмент от пазара на „инвестиции в страстта”. Милионерите, чийто брой в глобален мащаб се е увеличил през миналата година със 17%, инвестират тъкмо в произведения на изкуството. Според нея те проявяват трайно недоверие във финансовите пазари и регулаторните органи и предпочитат да инвестират в материални активи.

Според небезизвестния финансист Майкъл Плъмър от Artvest Partners, нарастващата тенденция за инвестиране в изкуство, изразена на пазарите не толкова в стара Европа, колкото в Америка, Китай и Арабските емирства, може да се разтълкува веднъж като радикална промяна в отношението към изкуството и втори път като символен актив в ценностите на западната и европейска цивилизация. Висшето арт колекционерство продължава да е най-значима отлика и социална привилегия на "свръх-богатите" (с активи над 30 милиона долара и повече), които са едва 1%, но държат над 35 % от общото благосъстояние на всички хора по света.

Най-големите в България

Какво се случва у нас? След повече от четвърт век свободна демократична ситуация нашето общество продължава да няма редица добре изразени за старите плуралистични системи културни реалии, една от които безспорно е свободния пазар на изкуство.
Като че ли не е изненадващо, че повечето големи колекционери държат да не са публични лица, а публичните фигури трудно признават, че притежават колекции от произведения на изкуство. Повечето галеристи и колекционери предпочитат да запазят мнението си за по-тесен кръг хора и да бъдат дискретни и анонимни при обсъждането на проблемите на пазара на изкуство и неговата родна специфика. Малцина са онези, които правят мнението си достояние на широката общественост. Било поради усещането за отчетливото социално неравенство, било поради неустановения плаващ законов статут на колекционера, историческия антиквар и нумизмат. Да не говорим за данъчните трудности и засиления престъпен интерес, както и очевидната недоосветеност на местния капитал и сивите пари.

Най-значимите наши колекционери не са много и имената им дори могат да се изброят с известна претенция за изчерпателност. Традиционно за най-значим притежател на баснословна колекция от родно и чуждо изкуство се приема художникът-оформител на НДК Иван Радев, дългогодишен главен редактор на най-авторитетното българско списание за живопис „Картинна галерия”.

След него се нарежда изкуствоведът и писател Богомил Райнов. Все още не е ясно каква точно е била зашеметяващата колекция от произведения на самата Людмила Живкова и Иван Славков, която сега е поделена между Евгения Живкова и Тодор Славков. Характерен колекционер е бил и едновремешният председател на Министерския съвет на България от комунистическия режим Станко Тодоров. Особено богата селекция прави и Иван Деев – дългогодишен служител в системата на външната търговия по времето на Тодор Живков, управител на знакови преди 10 ноември 1989 г. държавни дружества.

Притежател на може би най-разнообразната и богата колекция с наши национални произведения е тази на родения в България княз Никита Лобанов-Ростовски, който е въвел в тази страст и поета Любомир Левчев. Импозантни колекции притежават и легендарният градски бохем с прозвище Начо Културата, изкуствоведът специалист по средновековно българско изкуство проф. Атанас Божков, а сред тях по представителност и систематичност на сбирката от първостепенно значение се нарежда тази на художника Светлин Русев.

Не по-малко любопитна и разнообразна е колекцията на бвшия борец и настоящ меценат на българско изкуство Боян Радев. Политикът от близкото минало и философ-естет Александър Лилов също се гордееше с оригинална сбирка. Колегата му, бивш председател на парламента, Йордан Соколов също можеше да се похвали като утвърден ценител.

От по-младото поколение съществена в художествено отношение е подборката творби на литературоведа проф. Валери Стефанов, понастоящем председател на Съюза на колекционерите в България. Не на последно място е и галеристът Димитър Инджов. От писателите от близкото минало познавачи на живописта са били Ст.Ц. Даскалов, Георги Джагаров и Йордан Радичков.

Какво пречи?

Ако си позволим ироничната стратегия на лайфстайл стилистиката лесно можем да изброим десетина причини да не бъдеш колекционер в България или по-точно защо е невъзможен у нас пазарът на изкуство.

Едната от тях е парадоксалното законодателство. У нас колекционерството няма уреден законов статут, а и липсва каквато и да е данъчна политика по отношение на откупките и даряването на произведения на изкуството. Притежателите на капитали с неясен произход може би много биха искали да изсветлят средствата си чрез произведения на изкуството, но липсата на законов статут пречи за това.
Имаме и голяма институционална зависимост и неуредици на всякакви равнища. Галериите и музеите ни например нямат ясна политика по отношение на колекционерството. На държавно и местно ниво липсва всякаква стратегия по отношение на предметите на изкуство и културната ценност.

А и колекционерите не могат да се създадат от нищото. У нас липсва подготвен културен елит. Парвенюшката мода и стил на живот и липсата на семейни традиции и високо специализирано образование в областта на изкуствознанието, историята и теорията на изкуството си казват думата. Някак си по-лесно е социален статут да се демонстрира чрез автомобили, дрехи, екзотични пътувания, часовници и бижута, а не чрез културна дейност и колекционерство.

За да има пазар, в крайна сметка трябва да има и подготвени фигури посредници – критици, куратори, анализатори, които да превеждат ценностния език на „естетическата памет” от творбата към публиката. Тези хора трябва да имат и медийна откритост.
Немаловажен е и въпросът какво да се колекционира. Българите по принцип имат ниско самочувствие и себеосъзнатост. Ние много лесно подценяваме своето и свръхвалоризираме чуждото, някак си не разбираме културната значимост на собствените си артефакти и тяхната контекстуалност. Което води до отсъствие на публичен интерес и дебат за естетическия вкус, липса на идеи, а оттам и на произведения.

Не допринасят за развиване на колекционерството и нестабилната, постоянно кризисна икономическа среда и относително малобройната средна и висока средна класа, която не може да си позволи развиване на трайни колекционерски тенденции и конкурентни способи за изследвания, откриване и систематизация на артефакти. Едно обаче е сигурно колекционирането на изкуство е форма на щастие, то придава усещане за пълнота, свързаност със света и другите, изпълва със смисъл и радост живота, утешава скърбите. И разкрива на човека един свят отвъд видимостта, света на духовните ценности, които са истинските завещания, които идват до нас чрез творбата – следа от миналото и които ние се чувстваме отговорни да предадем по-нататък.