120 километра са галериите под земята в рудник “Челопеч”. Само за сравнение – пътят от София до Челопеч е 70 километра.
Влизаме в рудника с джип през наклонената галерия с име “Надежда”. Тя всъщност е спираловиден път с много разклонения, който стига до 600 метра под земята. Това е главната магистрала, по която рудникът е снабден с вода, въздух, електричество до всяко активно работно място.
Друга галерия, кръстена “Вяра”, изкарва на повърхността с транспортни ленти натрошената руда, която отива в обогатителната фабрика. От нея се произвежда меден концентрат със съдържание на злато, мед и сребро, както и пиритен концентрат, който е с ниско съдържание на благородни метали, но и за него от 8 години има пазар.
По спираловидния път “Надежда” към дълбините на находището срещаме големи машини. Натоварените самосвали са с предимство, така че даваме назад и свиваме в разклонение, наречено байпас. По това подземно шосе има правила –
с предимство са линейка, пожарна, взривни камиони, доставка на вода,
пълен камион не се връща. Задължителната дистанция е 30 метра.
При подминаването на всеки байпас водачът ни Павлин Диков, който е специалист “Обучение и безопасност”, съобщава по радиостанция къде се намира колата.
Докато опознае целия лабиринт от тези 120 км и инфраструктурата на рудника, всеки нов човек се обучава между 3 и 6 месеца. По принцип в него не се ходи пеша. Тук всичко е много динамично и променливо, някоя камера, както казват на местата, където се добива рудата, вече може да е запълнена. Затова, ако някой отсъства над 45 дни, като се върне, пак минава през запознаване със ситуацията.
Край пътя има 12 стационарни спасителни камери и 3 мобилни. Стационарните побират 30 души, а мобилните – 13. Те са оборудвани и с кислородни апарати, аптечка за първа помощ, телефон и радиостанция. Апропо – и всяко активно работно място има авариен изход, по който може да се отиде на друг хоризонт.
В мината се влиза и със спасителен пакет - самоспасител, в който има уред за дишане, с него се издържа 30 минути, докато се стигне до спасителната камера или повърхността.
Но още при влизане на територията на предприятието, току пред обогатителната фабрика, има табло, на което с големи цифри е написано –
859 дни без злополуки
Отбелязано е и предишното постижение, което е 439 дни. За 2021 г. не са допуснати злополуки.
Продължаваме по спиралата. Някъде около 400 метра под земята е подземната работилница, тя е и сервиз за поправка на подземната техника. Там е “паркирана” добивната сонда “Соло”, която трябва да мине през дневния преглед. Всички машини подлежат на дневен, седмичен, месечен, годишен планов ремонт. На площадката на сервиза срещаме и Георги Костадинов, който поддържа климатиците на машините.
Цветан Димитров е операторът на пробивната машина. С нея той прави сондажите, след него са наред бомбаджиите. “Подготвяме им работното място, да взривят и да се извлече каквото е нужно”, обяснява ни той.
Първо са пробивните карети, които правят забоя или камерата. Те изработват пътя, за да мине сондажната машина. Сондажите са от 13 до 16, колкото са нужни, те са вертикални и целта им е да взривят участъка между два хоризонта. Късите – от двата края на ветрилото, са 18 метра, тези в средата са над 30 метра, те стигат до долния хоризонт.
Когато се напълнят с взривна емулсия и се взривят, скалите падат на долния хоризонт и се изземват от челните товарачи, с греблото си те захващат скалите и ги товарят в камиони, които отиват пък към трошачката.
На 500 м под земята стигаме до огромна пробивна карета,
която прави дупки за взрива, за да ни покажат колко трудоемък е целият този цикъл от разпробиване и взривяване. След него се получават 3 метра напредък и това става за две-три смени. Тъй като при пробивните дейности се ползва вода, в този участък е малко като в сауна. Но в машината има климатик. Тъй като присъствието ни спря работата на машината, върху таблета в кабината цъфна една малка костенурка, която едва се влачи. Когато се работи, одобряващият знак е бягащ заек.
Обясняват ни, че от миналата година се разработва проект - управление от дистанция. Първоначално го тествали, оборудвайки работно място на оператора като кабината на челен товарач в един бус, и го закарали в рудника, но по-далеч от мястото, където ще работи дистанционно управляваната машина. По-късно преместили това работно място в смартцентъра. Идеята е челният товарач да натовари взривените скали в камиона и това да се командва от центъра, тоест работникът да бъде в офис. Това става и благодарение на
стопроцентовото Wi-Fi покритие
и необходимата инфраструктура под земята. Вече има възможност два от челните товарачи да извършват дейността си, управлявани от смартцентър на седмия етаж.
Следващата стъпка по цикъла е камионите да закарат скалите до трошачката, но преди нея има скара. И тук е поредната иновация - там се разтрошават големите късове с хидравличен чук, който също се управлява дистанционно.
Целта на тези нововъведения е да има по-малко хора в рудника, за да се осигури максимална безопасност.
-5 °
4 °
