140-годишната БНБ се “ражда” два пъти, оцелява при над 10 кризи и реформи

Днес се готви за “брак” с ЕЦБ, еманципира се от държавата

16 декември 1878 г. вечерта. Чиновникът от финансовия отдел на Временното руско управление в България Константин Бух приключва работата си по съставянето на проектоустав за учредяване на Българска народна банка. Дни по-късно той го представя на княз Дондуков-Корсаков. Князът полага печат върху документа на 25 януари 1879 г. Това е символичният рожден ден на банката.

Новата институция е замислена уж като автономна, по под контрола на финансовото министерство. Заедно с “кръщелното”

при раждането си тя

получава стартов

капитал от 2 милиона

френски франка Разрешено ѝ е да набира влогове, да съхранява ценности, да продава благородни метали, чуждестранни монети. Строго ѝ е забранено да кредитира държавата.

Истинският рожден ден на БНБ е 6 юни 1879 г., когато тя реално започва да работи. Първата банкова операция е между нея и държавата - финансовото министерство ѝ превежда 8 687 043 лв., 2 милиона от които са за капитал, останалите са държавен депозит. Замисълът е да обслужва населението и стопанския оборот. На 17 август 1879 г.

срещу залог е

отпуснат първият

заем от 1500 лева,

а месец по-късно е извършена и първата сконтова операция за 13 620 лв. Банката обаче няма клонове и оперира главно в София, която тогава има скромните 20 500 жители. Затова БНБ иска от финансовия отдел право да открие клонове в смятаните за търговски центрове Свищов, Русе, Варна и Търново. Въпреки опитите да съживи влогонабирането и кредитирането, през 1880 г. БНБ спира да приема влогове. Тогава тя има само 86 клиенти, сред които двама софиянци, и държавното съкровище. В търсене на изход централната банка иска разрешение да отпуска заеми на Земеделските каси и на Румелийското правителство.

През юли 1879 г. пратеници на две руски банкерски къщи от Петербург представят на правителството

проект за “нова

народна банка” на

акционерен принцип,

но парламентът го отхвърля. Години по-късно - през 1883-а, вече Държавният съвет ще утвърди нов устав, с който БНБ се превръща в безименно акционерно дружество с основен капитал от 12 млн. лв., разделен на 40 000 акции по 300 лв. едната. Идеята е една трета от тях да изкупи държавното съкровище, а останалите - частни акционери. Опитът обаче е неуспешен не само защото няма желаещи, а и заради идването на власт на правителството на Петко Каравелов през 1884 г., който е убеден привърженик на това да има държавна банка.

Глътка въздух за БНБ идва през 1885 г., когато управител е Иван Гешов. Той успява да извоюва правото на банката да отпуска ипотечен кредит, кредит срещу лични гаранции, сконтиране на съкровищни бонове и кредитиране на държавата. За първи път получава и задължение да регулира стабилността на монетата и паричното обращение - функции, които има и до днес. На 18 януари 1885 г. е приет нов закон за учредяване на БНБ. Тя е определена като държавна банка, основният ѝ капитал е 10 златни лева, внесени от държавата в полза на банката. Този закон дава право на БНБ да съхранява пари, да обслужва бюджета, да набира влогове и да кредитира.

А от 1889 до 1902 г. БНБ и държавата преминават през първите финансови кризи. Оцеляването ѝ струва спиране обмяната на банкноти срещу злато и отпечатването на книжни пари със сребърно покритие. Съвземането на централната банка завършва през 1904 г. Левът се налага като парична единица, активите на централната банка вече са 81 млн. лв. Годините до 1924-а също са трудни. И за държавата, и за банката. БНБ е притискана от правителството чрез финансовото министерство. Кредитира само държавата, общините и бежанците. Въпреки това до 1900 г. броят на операциите и клиентите ѝ расте - от 33 923 през 1886 г. до 269 936 през 1900-а, а касовият оборот от 40,8 млн. лв. годишно стига до 432 млн. Централната банка е подпомагана от частни лихвари. За първи път ѝ се разрешава да дава заеми и в чужбина. Срокът на ипотекарните заеми, както са се наричали тогава, се удължава от 1 на 30 години.

Изпитанията за държавата и за БНБ продължават и по време на войните. Банката е задължена със специален закон от 1941 г. да емитира бонове. Междувременно държавата е разрешила на министъра на войната да поема задължения за нуждите на отбраната в размер на 2,2 млрд. лв. Според Кирил Гунев, който тогава управлява банката, емисията поражда два проблема. Единият е, че тя е принудена да превиши законовия лимит от 20% от капитала си, който може да пласира в съкровищни бонове. Вторият са боновете със “златна” клауза.

По този повод Гунев заявява, че

вмъкне ли се

златна клауза

в един международен

договор, България

става роб

- колкото повече плаща, толкова повече дължи. За да минимизира риска, БНБ ги изкупува. В същото време обаче отпуска огромни кредити на министерства. През 1944 г. след бомбардировките дългът на държавата към БНБ е разсрочен. Въвеждат се валутни ограничения, които стават драстични - през 1943 г. се стига до положение валута за пътувания да се отпуска само с разрешение на министър-председателя.

Втората световна война оставя в наследство на държавата висока инфлация и големи стокови дефицити. Първата стъпка на БНБ е емисия на вътрешни облигационни заеми. Следваща стъпка е проведената през 1947 г. парична реформа, която се извършва светкавично и пряко изземва големите спестявания. В резултат

паричният оборот е

съкратен 5 пъти

и се изчиства от

старите номинали

банкноти и от използваните дотогава като разменно средство емитирани през войната съкровищни ценни книжа. Въведена е купонна система, чрез която се балансират търсенето и предлагането на налични пари. Периодът от 1942 до 1951 г. оформя плановата централизирана финансова система. В БНБ е проведена политическа чистка, ръководството е сменено, а бившата управа е изправена през 1945 г. пред Народния съд.

През 1951 г.

БНБ преживява

първата банкова

реформа,

като заедно с нея се извършва и разсрочване на дългове. То се използва като примамка за “доброволно встъпване” в ТКЗС-тата.

През 1952 г. следва втора парична реформа, при която се извършва фактическа експроприация на големите влогове, курсът на лева е обвързан към съветската рубла и формално към златото, а златното съдържание на лева е приведено в съответствие с това на рублата. Този формален “златен стандарт” няма никакво отношение към конвертируемостта на двете валути. В средата на 60-те следват нови трусове, определени като реформи. Целта е ограничаване на прякото бюджетно кредитиране на стопанските предприятия. БНБ набира кредитен ресурс през ДСК, т.е. чрез спестяванията на домакинствата, ДЗИ и Българската външнотърговска банка, създадена през 1964 г. като акционерно дружество. Реформата всъщност влошава положението. При неизпълнение на “лимитите за капитални вложения” се увеличават “извънлимитните средства”, кредитирането на фонд “Работна заплата” става неограничено, въвеждат се диференцирани лихви. За кратко в края на 60-те години е направен и опит за създаване на подобие на двустепенна банкова система, който обаче не проработва. Това става очевидно в средата на 70-те години, когато

лавинообразно

се увеличават

просрочените

заеми на

предприятията,

а нарастването на кредитите им е много по-бързо от това на техните основни фондове. Следва нова мащабна реформа – през 1987 г. На БНБ се приписват функции на централна банка, а на отраслов принцип са учредени седем държавни специализирани “търговски” банки за кредитиране на инвестициите. Техни акционери са БНБ и основните предприятия от съответния отрасъл, които същите тези банки обслужват. Фиксираните цени и изкуствените валутни курсове се запазват, както и липсата на междубанков и валутен пазар, а също и държавната собственост. Така банките се превръщат в източник на масирано вътрешно кредитиране и генератор на бъдещи лоши кредити, а БНБ остава напълно зависима от правителството.

През целия социалистически период БНБ преживява и няколко дългови кризи. Първата е в началото на 60-те години, когато краткосрочният дълг расте и не може да бъде рефинансиран в конвертируема валута. Първите опити за справяне с кризата са традиционни: административни ограничения, свиване на вноса и потреблението. Има и по-нетрадиционни - например опитът да се “ликвидира” дългът в конвертируема валута, като, използвайки резервите на страната, се прави опит да се разсрочат задълженията към опериращи на западните пазари съветски банки (Москоу народни банк, Лондон, и Юробанк/Ойробанк, Париж).

Кулминацията и развръзката на тази дългова криза е един напълно нестандартен ход - продажбата на българските златни резерви, заложени като обезпечение срещу получените заеми.

Самият резерв през 1959 г. е пренесен в Москва

под предлог, че

сградата на БНБ

няма да издържи

на ядрен удар,

а през 1962 г. и 1964 г. е продаден на свободния пазар с цел плащане на падежите по дълга към Париж и Лондон. Операцията протича при пълна секретност и дори извършването на счетоводните операции е разпоредено устно. След този случай започва трупането на нов златен резерв, за което БНБ прибягва и до ограничени заеми срещу залог от базелската Банка за международни разплащания.

През 1977-1978 г. избухва втората дългова криза, а разрешаването є е резултат от съгласието на СССР България да реекспортира на международните пазари нефтопродукти по световни цени. Така натрупаната опасна краткосрочна задлъжнялост на страната е преодоляна с политически средства и през 1979–1984 г. дългът е чувствително намален, а България отбелязва положително салдо по платежния си баланс.

Третата дългова криза, проявила се през 80-те години, е предизвикана основно от големите вземания на България от неплатежоспособни длъжници от Третия свят. По настояване на БНБ през 1989 г. задълженията на държавата към банката са описани, формално признати и разсрочени, с което неявно се признава неплатежоспособността на правителството по вътрешния държавен дълг.

След 1989 г. частният сектор преживява своеобразен бум. Либералният лицензионен режим и ниският законов размер на необходимия начален капитал обаче водят до създаването на множество банки с недостатъчен собствен капитал. Първият клон на чуждестранна банка се появява на българския пазар през 1993 г., а

към 1996 г. у нас

вече оперират 7

банки или клонове с

чуждестранно участие

Тъй като не се изискват доказателства за произход на капитала, много от тях стартират с взети назаем пари, в редица случаи от държавни банки или държавни предприятия. Тъй като е разрешено да си разменят пакети от акции, няколко банки използват едни и същи пари. През есента на 1993 г. паричната политика е блокирана и от реалната икономика, тъй като близо 2/3 от новите банкови кредити за реалния сектор отново са насочени към губещи държавни предприятия. Така банковата система постепенно се превръща в трансмисия за поемане загубите на реалния сектор. През 1992 г. се приема Законът за уреждане на необслужваните кредити, договорени до 31 декември 1990 г., с издаване на 25-годишни държавни ценни книжа в полза на банките и правителството поема обслужването на натрупаните дългове. За да избегне банкова криза, БНБ все повече се ангажира и с операции по рефинансиране. През 1995 г. от общо 45 търговски банки тя рефинансира 19. В края на 1995 г. и началото на 1996 г. поради липсата на законови възможности за обявяване на банки в несъстоятелност

БНБ изкупува срещу

един лев или под

друга форма няколко

търговски банки

с цел оздравяване на банковата система. През първата половина на 1996 г. обаче лавината тръгва. Заради неизпълнение на поети ангажименти пред МВФ спират и заемите оттам. Тогава е обявен и мораториум за плащанията ни по външния дълг. През май и юни 1996 г. БНБ поставя под особен надзор 5 банки, започва масово теглене на депозити. Опитът да се стабилизира системата чрез обезценяване на лева, повишаване на основния лихвен процент до 25% месечно довежда до масово необслужване на заеми. През есента на 1996 г. натискът върху лева става неудържим. МВФ предлага въвеждане на валутен борд. Междувременно котировките стигат 3000 лв. за долар. Въвеждането на валутния борд от служебния кабинет на Стефан Софиянски стабилизира курса на 1500 лв. за долар.

Кризата от 1996-1997 г. поставя началото на структурните реформи. Специфика на паричния съвет в България е, че той осигурява покритие не само на банкнотите и монетите, но и на депозита на правителството и на резервите на търговските банки. Опитът от банковата криза, предхождаща въвеждането на паричния съвет, показва, че стабилността на банките е от съществено значение и за неговата жизнеспособност. Във връзка с това се създава силна законово базирана система за банково регулиране. По решение на Управителния съвет на БНБ и на Министерския съвет от 1 юли 1999 г. се извършва деноминация на лева, като 1000 стари лева (BGL) се заменят за 1 нов лев (BGN). Със създаването на еврото - 1 януари 1999 г., централната банка на България приема еврото за резервна валута и Управителният съвет определя неотменимо фиксиран курс от 1,95583 лева за евро. При преговорния процес с Европейската комисия България поема ангажимента да отговори и на друго важно предизвикателство - да гарантира независимостта на БНБ във всички нейни аспекти - институционна, финансова и персонална. БНБ обещава и да съдейства за присъединяването на България към валутен механизъм, като се задължава едностранно да поддържа паричния съвет до приемането в еврозоната при запазване на съществуващото разменно съотношение на лева към еврото.

След подписването на договора за присъединяване на страната ни към Европейския съюз БНБ получава статут на наблюдател в ЕСЦБ, а управителят ѝ е член на Генералния съвет на Европейската централна банка. Съгласно Устава на ЕСЦБ/ЕЦБ всяка държава членка внася 7% от своя дял в капитала на ЕЦБ при присъединяването си към ЕС, а останалите 93% - при влизане в еврозоната. Колко ще бъде този дял и кога ще го внесем, още не е ясно.

Сградата на БНБ е паметник на културата и една от архитектурните забележителности на столицата. Тя е завършена през 1939 г. по проект на архитектите Иван Васильов и Димитър Цолов.